Срещнали се две същества: едното от космически произход, а другото от Земята. Землянинът се изплашил и попитал:
- Ти извънземно ли си? Ще ме убиеш ли?
А другото същество отговорило:
- Аз съм твоето добро и стремящо се към духовното Аз. Не мога да те убия, защото ти сам си убил себе си – убил си красивото и копнеещо за духовна храна Аз.
Нашето време на материални потребности дава много ярки примери за “убийството на духовното” – скуката. Много мои връстници постоянно бягат от училище, в резултат – кафенетата са препълнени с хора, които просто, за да убият скуката, убиват собственото си време. Вместо да го използват за личното си усъвършенстване. Убиването на времето ражда пороци и зависимости: алкохолиците, наркоманите – всички те са изгубили вярата, която всеки от нас таи дълбоко в душата си. Скуката от еднообразния и монотонен живот е завладяла не само тялото, но и душата им. Зависимостта е нещо ново, различно, завладяващо – “празният” живот, правещо ги важни, значими, а не “духовно мъртви” същества. Последният пример, който ще дам, е за убийствата. Ние, хората, се убиваме взаимно, убиваме животните – птиците в полет, обитателите на морските дълбини и всякакви животни с красива кожа. Но защо? Защото нали така се чувстваме по – силни, завоеватели, господари. Чрез тези свои действия само доказваме колко нищожни сме всъщност. Убиваме всички, дори и своето време, но най – голямото убийство, което правим, е на вярата в себе си подтикваща ни към добротворчество. Така съвременните хора се превръщаме в бездуховни същества.
Ние убиваме времето си, слагайки си маската на скучаещи, страдащи, безразлични. Но защо приемаме да играем този театър? Отказвам да убия най – красивото в себе си – моя духовно пълноценен живот. Искам да живея тук и сега. Искам да падна, защото после ще оценя изправянето, искам да се загубя, за да се зарадвам откривайки себе си, но не искам да умра, защото смъртта лишава мисълта от полет, убива вярата и превръща живота в скука.
Страхотно е. Браво.