Имало едно време един красив млък остров, наречен Рай. Обитателите му живеели щастливо, докато не се случило трагедия. Островът бил опожарен, а с него и красивото и доброто си отишли. След време двама оцелели се срещнали. Единият попитал:
-Защо си толкова тъжен? Ние оцеляхме, направихме от този остров, преуспяваща среда за живот. Не се ли радваш?
-На какво да се радвам? На това, че доживях да видя красивия си малък Рай, гъмжащ от роботи – малки човечета вглъбени в материалното – убили най – доброто, способността да мечтаеш.
Не, мечтите ни нямат шанс. Не и тук, не в това време на материални потребности и на духовна нищета. За да има човек мечти, трябва да има цели, но не такива, които са свързани с лично облагодетелстване. Нека се запитаме кога за последно сме седели на пясъка вперили замечтан поглед в красивия залез. О, не знаем, та нали парите са се превърнали в единствената цел в живота ни и не се спираме пред нищо, за да я постигнем. Така както е невъзможен животът на нашата планета без слънце, той би се обезсмислил без мечти, защото хората, с които живея са се превърнали в роботи, които живеят и работят без да влагат никакви чувства, които не изпитват, без да си позволят да мечтаят, защото това е глупост, които не изпитват никакви приятни емоции в своето ежедневие. Някой беше казал, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. А особено в днешния свят хората имат нужда да мечтаят. Мечтата е тази, която ще накара спортиста да тренира до изнемога, за да тича най-бързо, за да скочи най-високо. Или онази, която ще накара учения да не спи по цели нощи, работейки над своето най-ново откритие. Вярвам, че нашите мечти ще ни облагородят, те ще направят света ни красив, затова нека им дадем шанс.
Мечтите! Какво би бил светът без тях? Сив, мрачен, студен и отчаян. И вероятно безсмислен. Един мъртъв свят без мечти – свят без живот. Или поне без двигателя на живота. Затова отчаяно ги викаме и дори да не съзнаваме, мечтаейки ние се чувстваме живи и нужни