Светът – тъга аз опознах
затлачен и размазан
през погледа унил -
от сълзите стичащи се по лице.
Не страдах ли достатъчно тъга,
не молих ли достатъчно кажи?
И сълзите тъй недостатъчни ли бяха,
и раните тъй недостатъчно кървяха?
Дете несретно, малко и унило
ти грабна ме от детския ми свят
и хвърли ме тъй жадно и свирепо
в света – тъга на младостта ми тъй чужда.
Сега какво да правя ми кажи?
Къде остави ме самотна и сломена
да диря туй що аз не зная
и викам туй що не познавам и не желая.
Но ти научи ме на нещо,
урок безценен и суров ми даде
и завеща ми твоите мъдрини.
Накара ме да разбера,
но не с ума, а със сърцето,
че ти мой свят – тъга си вечен,
че вечен си, но не тъй винаги суров и неугледен,
че имаш “чар” и не си тъй “свиреп”,
но сваляш маската си само днес.
Затуй читателю на моето скромно писание,
не се съмнявай в това ми прозрение, аз за теб го осъзнах.
И вместо да се вайкаш и проклинаш,
таз тежка черна орисия, с която си се запленил
излез и бавно отправи сърдития си взор нагоре
и с усмивка осъзнай,
че светът – тъга е свят за болка,
но таз болка нека бъде наше вдъхновение,
за вечното ни мъдро, вътрешно прозрение.
За болката и радостта,
за тъгата и любовта,
а може би за смъртта и за живота,
за истинските радости в света,
За стойностите на живота.
за туй, че онова дете, несретно и унило,
намери истински красивото в живота
и то е, че всичко има две страни:
Светът – тъга бил свят на любовта.
Автор: Вилиана Божинова