В търсене на работа

Българските младежи са без работа, пари, самочувствие и цел в живота. В тяхна полза уж се създават измислени програми от бюрата по труда, които обаче в последствие се оказва, че са валидни само за тези с връзките. А нашите мили пенсионери само плюят младежта. „Тя е развратна, тя е мързелива. Дайте им да спят и да харчат парите на родителите си”. Тук е мястото да цитирам една възрастна „дама”. „Много избират, хората ходят да чистят тоалетни в Германия, а те тук си спят до късно. Може ли такова нещо, дайте да се хванем и задружно да изчистим лайната на чужденците, тук и без това сме аутсайдери.  Дай боже да ни потръгне и като проститутки. Срамна работа няма, само да е работа. Пък нека си останем и с надеждата за някоя програма и в бюрото по труда. Да, “взимам надеждата по ръка” и влизам в бюрото по труда в Асеновград, нали стартират програми, може някоя пък да е моята. Та, посреща ме….ми гласът на служителите. Виждам празни чаши от кафета, до мен достига смях, шум от въртящи се столове. Вратата се отваря, лошо изрусена служителка излиза с двадесет и четири каратова усмивка с явно приятелка под ръка и и казва: „Хайде чао, ще намерим работа. Не се притеснявай”. Идва моят ред. Преди обаче да съм задала въпроса си,  ми се нахвърлят с „няма стартирала програма”, разкарват ме по три дни, докато попълня едни документи. И след всичко прав текст ми се заявява, че аз нямам шанс, понеже всичко е с ваши и наши.

Обаче надеждата не умира, има място и то в асеновградския музей. Супер, нали специалността ми позволява да работя на такова място като културолог, значи и моят шанс дойде. Влизам ентусиазирано в малката сграда, отправяйки се директно към кабинета на директора. Влизам вътре и с радост съобщавам, че искам да работя за тях. Последва мълчание. След което с извинително мънкане ми се съобщава, че аз като културолог нямам право да работя в културна институция, каквато е музеят. Тръгвам за пореден път обезверена. Решена съм да разбера кого са взели на работа…. и виж ти – наели са икономист. Пародия, нали? Той пък, господинът, не желаел да работи за 300 лева. Еми това е, всички икономисти напред – асеновградският музей отваря вратите си за вас.

Е, няма нищо, ще излезе нещо някъде другаде. Намирам обява за работа за лепене на етикети. Ще започна тук, а някога все ще се отвори място и по специалността. Но за жалост пак удрям на камък. Оказва се, че щом уча магистратура, не може да лепя етикети. Сега пък ми затръшват слушалката с този номер. Нищо, продължавам, ще пробвам в някоя фирма. Може пък да стане. С наивна охота продължавам своя път в търсене на тъй мечтаната работа. Намирам някаква обява за асистент във фирма, поредната надежда. Сега вече трябва да ме вземат на работа, нали уча магистратура, а и английски научих. Надеждата е голяма. Но виж ти оказва се, че искат пето ниво английски език и още един език. Ами да, скъпи съграждани, Асеновград е пълен с чужденци. Не пето ниво, ами и десето не е достатъчно, та нали навсякъде се говори перфектно английски в града, затова и изискванията са такива. Ах, скъпи съграждани учете не само английски, защото с един език за къде. Нищо, че някои и името не могат да си напишат, важното е да говорим английски и китайски, пък българския нека го учи някой друг. В крайна сметка кой може да се похвали с къща, по чийто стени висят дипломите му. Ми то… все за нещо трябва да послужат.

Вилиана  Божинова