Някъде извън теб

Аз се махам от България, отивам някъде далеч. На по – чисто, по – топло, някъде, където има работа и закони. Някъде, където прегръдката сега не значи оплюване по – късно, някъде където усмивката идва от душата, а не е маска, с която искаме да манипулираме. Всеки трети българин напуска България. В резултат държавата ни става все по – малка, а хората в нея все по – тъжни и обременени. Бленуваме за друг живот, за друга страна. Толкова силно желаем това спасение, че никой не си задава въпроса -някой иска ли ни нас.

Аз мога лично да споделя впечатление от пътуването ми до Италия.

Не, нас никой не ни иска. И не само, че не ни искат, ами на всичко отгоре се оказва, че ако закъснеем за закуска, не ни се дава храна, защото за около десет минути сме изяли целия бюфет. Ако искаме паста за нас се оказва, че в цяла Италия няма – защото прочутият  ни глад е изплашил бедните италианци. А пък не дай боже да ни се наложи да спазваме някакви правила, тогава балканският ни манталитет лъсва в целия си блясък. Пътуването ми до Италия бе с автобус. Петдневната ни екскурзия изисква евентуално спазване на най – елементарни навици, за да може пътуването ни да е  по – комфортно. Но като се започна едно ядене, няма край. После пък жена от групата решава, че автобусът е мястото да си среше косата сто пъти. И като се започва едно ресане….  Българските издънки продължават. Прибираме се от хотела. Отново сме на път и опа, сънародниците ми са ограбили италианския хотел. Взели са всичко,  каквото е могло да се вземе. В и без това тесния автобус, постлан от трохите и хартиики от сандвичи, се размятат и откраднати сапуни, шампоани и какво ли още не от хотела, в който бяхме настанени. Да не говорим, че като трябваше да влезем в Уфиции ни казаха, че не трябва да носим бутилки с минерална вода,  ама то нали сме дали пари ( 0.60 ст.) трябва да се направим на глухи. Нищо, нали сме свикнали да ставаме за смях, отново трябваше да изтърпим обяснението, че нямаме право да влизаме с вода. Последната от нашите издънки беше в ресторанта, който решихме да посетим преди да си тръгнем от Флоренция. За жалост не ми вървеше особено. Мъжът, седнал срещу мен, явно беше прегладнял, а горките жертви бяхме аз и жена му. След като изяде порцията си най – невинно придърпа чинията на жена си, а след като и тя се изпразни, реши да излапа и моята порция. Бях в потрес и учудена до мозъка на костите си от безочието му.

Tогава има да мечтаем да ни приемат другите. Докато се държим така, ще си останем само с надежди.

Вилиана Божинова