В размисъл

Ставам. Обличам се. Заекът ми Чофи нетърпеливо чака своята закуска. Отпивам глътка топло, ароматно кафе. Вятърът ме посреща от вратата. Студът му ме ободрява. Тръгвам, незнам накъде. Нанякъде… Красиви парцали от сняг падат и ме карат да се чувствам като в приказка. Студена, но красива приказка. В тази приказка аз съм разказвачът. И така, малкият разказвач върви ли, върви ли, върви… Пред погледа ми се издига красив дворец, предизвикващ възхищението на всеки, който го гледа. Виждам малки деца, играещи сами  в снега. Детският им смях красиво озвучава моята приказка. Продължавам. Зад красивия голям дворец има една схлупена къщурка. Няма дим в комина. Каква ли история крие тази къща? Колко ли смях и сълзи е съхранила в себе си? А сега, сега е зловеща съборетина. Продължавам напред. Стар дядо е тръгнал на път, красивите за мен парцали, за него са поредното голямо бреме. По нататък виждам старица ровеща в кофата за боклук. Дали има къде да спи? Ето още един, за когото моята бяла приказка се оказва още един товар в и без това трудния живот. Мъж и жена забързано ме подминават. Зад мен отекват веселите им гласове. Връщам се. Забелязвам още една къща. Тя няма блясъка на красивия замък, но е запазила щастието и хармонията в себе си. Това е последното, което виждам по пътя си. Прибирам се, а моята снежна приказка свършва. Идва ред на друга. Нека тя не е толкова шарена. Нека в нея няма тъга.

Вилиана Божинова