Човечеството е наясно от много отдавна, че търпението е опора на слабостта;нетърпението – гибел за силата. Особено българският народ много добре знае това. Той толкова дълго време е търпял. Търпял е дали от неумение да защити своите позиции, или защото е бил прекалено слаб, за да се опълчи дори на собствените си страхове, та камо ли на чуждите неправди. Търпението е опора на слабите, на тези, на които вече не им е останало нищо друго освен да търпят – униженията и неправдите в заобикалящия ги свят. А понякога търпим просто, защото сме свикнали да ни мачкат, и ни е по – добре да се чувстваме слаби, жертви, отколкото да направим нещо, с което бихме могли да променим качеството си на живот. Докато за някой търпението е опора в слабостта, то за други е гибел за силата. Разбира се, че всяко прекалено нещо е вредно. Нетърпението също може да навреди. Вярно е, че когато един човек е нетърпелив, това означава, че е готов да се бори за това, което иска, а не да стои безучастно -щастлив от силата си - умението да търпи. Но пък и прекаленото търпение води до гибелта на най – важното – силата на човек. Способността му да използва силата на разума си, за да разреши даден проблем. Понякога именно това не може да направи да се вслуша в разума си. Защото е воден от голямото нетърпение, то обзема цялата му същност и го кара да върши неразумни постъпки, за които после съжалява.
Търпението е опора на слабостта;нетърпението – гибел за силата. Истината е, че двете крайности са вредни за човешкия живот. И само, когато успеем да си вземем по малко и от двете чак тогава ще започнем да живеем своя истински живот – в мир със себе си и с възможността ние да управляваме живота си, а не той да управлява нас.