Ходене по мъките за един подпис

Некадърните служители са едно от най – страшните неща в страната ми. Вместо да се вдигнем всички и да възроптаем срещу тази несправедливост, ние си “заравяме главата в пясъка”. Темата, която днес ме вълнува е отново за некадърността в бюрото по труда в Асеновград. Някои ще си помислят, че съм се заяла, нали съм безработна и понеже няма какво да правя по цял ден, драскам някакви измислици против служителите в асеновградското бюро по труда в сайта си.

Това, което днес искам да споделя е изпитано от самата мен.

Пропускам дата за подпис, но след не повече от ден закъснение отивам да им се обадя. Взимам бележка от личния лекар, за да им я занеса, а те ми казват да отида чак в края на седмицата ( петък ) да им я дам. Защо точно в последния ден от седмицата не ми стана ясно, но изпълних това, което ми бяха казали. Отивам рано сутринта в бюрото, носейки бележката. Когато ме посрещат, взимат бележката и казват: “Не е тази” ( всичките ми познати само такива бележки носят, но както и да е). Не трябвало да е напечатана. Отново тръгвам като им обяснявам, че имам вече само една седмица до заминаването ми на лекции. Понеже съм студентка в София. За втори път отивам в бюрото този път ми обясняват, че искат бележката да е с друга дата. И този път не ми я приемат и пак ми казват да отида в края на седмицата. Аз за пореден път им напомням, че ако имат претенция пак, няма да мога да я изпълня, защото от другата седмица ми започват лекциите.

Накрая губя право за регистрация в бюрото. Това, е единствената ми надежда за работа, а две седмици ме разкарваха нагоре – надолу като всичко, което им беше нужно можеше да ми бъде съобщено още в началото, за да не се разкарвам и да свърша нещата.

Когато се прибирам в Асеновград ми звънят от бюрото за работа ( нали вече съм с прекратена регистрация, те не знаят ли). Имало място в Общината в града като технически секретар. Аз им обяснявам, че вече нямам права, но въпреки това отивам отново в бюрото. Там се оказва, че никой не знае за такова място. Смеят се самодоволно и всеки казва: “Ми аз не знам”. Започва се едно търсене на “тайнствения глас” от бюрото обадил ми се за работата. Накрая намираме госпожицата, но безрезултатно. От цялото това ходене по мъките за четвърти път нищо не става. А на всичко отгоре излизам аз виновна от цялата тази работа.

Моля всеки, който му е дошло до гуша от некадърници, всеки, който мълчаливо навежда глава, а всъщност иска да изкрещи на всички, не мълчете! От нас зависи тази пародия да спре. Сигурна съм, че не съм единствена, сигурно и ти мечтаеш за своята работа. Но не си от силните на деня. Не се затваряй в себе си, а излез и открито говори за това. Ето аз днес не постигнах нищо и изгубих единствената възможност за работа от година и половина, две насам. Но ако мълчим живота ни няма да стане по – лек, а работата да дойде сама. С тази статия протягам ръка към теб, защото заедно все някога ще променим този фарс.

Вилиана Божинова