Днес отново чухме по новините за агресия сред учениците. Питам се докога ще бъдем безучастни към насилието в обществото ни. Боят стана нещо като поздрав за добро утро. Толкова ли не можем да се разберем по друг начин. Това ли остана единственото средство на българина да бъде чут. С бой. Та дори и животните не го правят. Толкова ли оглупяхме? Къде изчезна моралността? Ами чувството за справедливост? В България да биеш е въпрос на мачовщина. Пък да биеш и по –беззащитните от теб, тогава славата ти на мачо се издига до небесата. Но за жалост обикновено тези страхливци( бих могла да ги нарека и с други думи, но трябва да спазвам някаква цензура) се крият като плъхове, ако някой дойде да им търси отговорност, или да защити жервата. Боят си е бой. Няма значение дали е между деца, възрастни или възрастен дете. Така се създават насилниците в училище. Жертвите после не смеят да се оплачат. Но днес няма да разглеждам насилието само в училищата. За мен този проблем е много сериозен и трябва да се говори открито за него. Ние всеки ден виждаме неговите жертви, но си мълчим. А е без значение дали детето ти се е сбило в къщи, в детската градина или училище, без значение е дали колежката ти носи слънчеви очила на работа или най – добрата ти приятелка се е „подхлъзнала в банята”. А има и други белези, знаеш ли? Те най – много болят? Зарастнали са раните по тялото, но щом затвориш очи, усещаш юмруците и ритниците. Нощем се събуждаш молейки го да спре и осъзнаваш, че си сама. В безопастност си, но нещо в теб ти казва, че той никога няма да спре, и никога няма да спре, и никой няма да ти повярва. Затова се мъчиш да забравиш, и забравяш с времето. Само нощем той се връща. Всяка нощ, за да ти напомни…. В България насилието е факт. Няма значение дали е на дете, жена или мъж. Нека всеки, който прочете тази статия, не остава безучастен към насилието. Защото „насилието сега поражда викове по – късно”. Чуй тези викове. Не оставай безучастен.
Вилиана Божинова