Една асеновградска одисея 2013

Дата: 10.12.2013

Мисия: Да пропътувам с космически кораб разстоянието от „Зъбчето” до кв. „Д. Воден” с линия 2

Време: 15.30 средноевропейско време

Място: планета Земя

А времето наистина беше прекрасно! Валеше „изненадващ” сняг и тъй като ми се налагаше, реших да използвам градския транспорт.

И така…почти подскачайки от радост и с усмивка на лице, се запътих към автобусната спирка. Там вече чакаха 5 човека, и тъй като нямаше вече място, обърнах се странично и  влязох в странното съоръжение. На пейката, на която вече имаше около три пръста сняг, вече стояха пасажерите, изнервени от закъснението на автобуса. От всички страни духаше вятър, беше студено и неприятно, но за сметка на това през стъклените стени се виждаше красивият зимен пейзаж, което компенсираше идиотската инженерна мисъл, че това е възможно да бъде  автобусна спирка.

Тъкмо започнаха да премръзват пръстите на краката ми и изневиделица се появи жълто петно, а раздвижването на хората ми подсказа, че автобусът идва. Отдалече изглеждаше уютен и топъл, но когато влязох вътре се почувствах като в руска подводница от Втората световна война. Малките общо 15 седалки бяха заети, и примирен се хванах за една алуминиева тръба, с лошо предчувствие  за това което ми предстоеше. Тръбата се откачи, полинах да падна, но точно в този момент автобусът (кораба) рязко потегли и по законите на физиката бях отхвърлен в близкия ъгъл, където кой знае защо се почувствах почти уютно.

„Какво пък” – помислих си, с тази скорост равна на 9 G за няколко секунди ще премина разстоянието от  Зъбчето до Д. Воден.

Уви, каква беше изненадата ми, когато след рязкото потегляне, бучейки и издавайки абсолютно неопределени шумове, придружени с механични удари, кораб 2 установи праволинейна скорост от няколко метра в час. Движеше се, със скоростта на костенурка. От ония бързите обаче?! Сещате се нали? Докато се обърнеш и те вече са се шмугнали в храстите…

Тъкмо започнах леко да се изнервям от скука, пилот на кораб 2 наби рязко спирачки и започна да ругае с правото си, разбира се, собственика на частен аеробус наречен ДЖИП, спрял неправомерно точно по средата на междупланетна станция Т – маркет. Това, което получи беше среден пръст показан му от ДЖИПА, и тъкмо обстановката започна да се развеселява, ме удари силна миризма на чесън и шкембе чорба. Сигурно беше същество от близка до нас звезда, защото даде съвет на шофьора (пилота) на кораб 2 да слезе и да „утрепе” собственика на джипа, сякаш приближавайки мислите му, аеробусът (джипът) рязко потегли и изчезна.

Отново потеглихме към следващата спирка и кой знае защо, изведнъж капитанът на нашия кораб, все повече и повече започна да ми заприличва на Артър Кларк.

Дали не бях попаднал в „примка на времето” и се намирах, между роботи от извънземна цивилизация… Вътрешната ми борба изведнъж бе прекъсната от лют скандал в предната част на кораба.

Никой не разбра за какво се караха шофьорът (пилотът) на автобуса и неговият заместник наречен кондуктор. Това, което се чуваше бяха няколко изречения;

-         Гледай си работата (повторено 15 пъти)

-         Ти ли ще ми кажеш ( повторено 15 пъти)

Плюс неопределени членоразделни звуци, викове и ръмжене (неподлежащи на превод).

Пасажерът до мен се размърда и с тежкото и многозначително:

-         Прав е човекът…(макар че всъщност не разбрах кой е прав и защо)   стана и започна да се приготвя да слиза от автобуса.

Страхливо го попитах, „защо този кораб се движи толкова бавно?!”  Не получих отговор и изведнъж настъпи странна тишина. Почувствах насмешливите погледи на всички пасажери, когато една жена майчински и с топъл глас ме уведоми, че „цяло лято е така”. Съкрушен, засрамен и унижен унило се загледах през прозореца. Пешеходци с ироничен и насмешлив поглед някак си гордо подминаваха кораб 2, и изчезваха напред в мрежата от пухкави снежинки. Изглежда съм задрямал, защото енергично потупване по рамото ме събуди и весел глас ме уведоми:

-         Пристигнахме…станция Д. Воден…!

Излязох навън и кой знае защо се прекръстих. В този миг божието просветление осени душата ми като мълния…

Всичко бе направено заради мен… Та нали, когато тръгнах си пожелах щастие…

Ами, че то нарочно спирките на автобуса са направени така, нарочно автобусът се движи бавно, нарочно трябва да съм премръзнал, изнервен и психически унищожен, за да може като слезна жив да въздъхна  и тихо да си кажа:

„Боже господи – Оцелях!!”

И това, ако не е щастие, не знам какво друго?! А беше 16.30 час  средноевропейско време. Разстоянието, което преминах – цели 5 километра.

P.S.

Навръщане хванах такси и общо взето бях спокоен. Уверих се твърдо, че шофьорът на таксито  не беше извънземно, защото постоянно псуваше: държавата, властта, всички големи същества и умело отбягвайки летящите срещу него метеорити ( сигурно имаше някакъв нов енергиен щит) благополучно ме върна вкъщи, за което искрено му благодаря.

Ако искате съвет от мен по – добре е да пътувате с космическа линия 4. Доколкото разбрах, там е въведено ново техническо съоръжение наречено ПРЪЧКА, с която се отваря само вратата до шофьора понеже другите не работели, за по – голяма сигурност на пътниците.

                                                                        Чао засега и нека

                                                                    Артър Кларк да ми прости…!