Творчеството на Елин Пелин е едно непрекъснато развитие от идеи и представи, които характеризират селския живот, рисуват го от различни гледни точки, за да изобразят правдиво и колоритно неговото пълнокръвие и многообразие. В повестта “Гераците” основен е мотивът за разрушаването на селския патриархален бит, за раждането в селския свят на страсти и пороци, които унищожават неговата изконна същност.
Този мотив е тясно преплетен с мотива за погубената любов и топлота, за човешкото отчуждение и егоизъм в невъзможността на патриархалния свят да се противопостави на новите социални процеси, които го разрушават, разделят хората, семействата, за да родят егоизмът и нравствената безпринципност като основни характеристики на живота. Силата на драматизма е в сблъсъка между старото и новото, между изконното, изпълнено с нравственост, задружие и топлота, и безнравственото, което новите социални тежнения налагат, а силата на трагизма – в погубената любов, в разкъсаното сърце на човека, в унищожаването на патриархалния свят, което става паралелно с погубването на живота на тези хора. Образите на Йордан Герака, на Елка и до известна степен на Йовка са морален съдник на извършващите се процеси, вътрешен конфликт на безнравствеността, студенината и отчуждението в новите насоки на разгръщане на селския живот. Това разгръщане притежава и метафорично въплъщение – превръщането на дома на Гераците в дом на раздялата, и символно в отричане на стария бор, олицетворение на нравствените устои и задружие в семейството, и философски – символно – в човешката топлота между Елка и дядо Матей в страховитата буря.
След разпадането на семейството на Гераците от него се раждат: едрия собственик, който трупа имоти и пари – Божан, дребния собственик – Петър, селският пройдоха в града – Павел, бъдещият наемен работник – Захаринчо. Елин Пелин обаче поставя акцента върху психологията и преживяванията на своите герои, върху отраженията, които социалните явления дават в душите на хората. Така той успява да създаде колоритни, пълнокръвни характери. Тримата братя се различават не само по своята социална същност, но и по личностните страсти и впечатления, по строго индивидуализираните им човешки характери. Божан остава в съзнанието ни с маниакалното си частнособственическо чувство, но и с трудолюбието си, с лицето си, което има “прегорелия цвят на пшеничено зърно”.
Петър – със своето нехайство, но и с широкото си сърце, а Павел – с малодушието си, което го тласка към лесния, лишен от строгия патриархален морал, градски живот.
Огромно вътрешно пространство се образува между две коренно различни реплики на Йордан Герака: “Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя” и “Любовта бяга от човешките сърца, хората не с вече братя”. В това пространство се извършват вече големи промени, които търпят развитие, за да се отчуждят един от друг, да обвият сърцата си в мрак, злоба и студенина. Промените, ставащи в душата на героя, между тези две негови реплики са показателни за породилото се отчуждение между семействата на неговите синове, за злобата, завистта и жестокостта, които изпълват сърцата им. Болката на Герака от разпадащото се задружие в рода му се открояват в промененото му отношение към труда като съзидателен и пълнокръвен живот, който прави стареца “могъщ, весел и пъргав като дете”. Вместо с бодър глас да изрича всяка сутрин любимите си жизнерадостни думи “Ех, че време ли е момчета. Пак ще се къпе в човешки пот майката земя”. Геракът бавно и с въздишка започваше да отронва:”Тежък ден ще бъде тоя – може и да вали. Човек не трябваше да вярва всякога на утрото”. Злобата и завистта между синовете и снахите му отчуждават стареца от собствения му дом, изпълват голямото му и обичливо сърце с непресекваща болка и грижа. Сам непознаващ лукавството и лицемерието, Геракът не ги подозира и у сина си Божан, неспособен на нехайство, лекомислие и пиянство, старецът не може да ги изкорени от живота на Петър, защото вече няма сили да се противопостави на всичкото зло, което връхлита дома му, прощава всичко на най – малкия си син Павел и винаги отстъпва пред издевателствата му за пари, защото е баща, защото вярва, иска да вярва силно в сина си, както иска да вярва и в себе си, във възкресяването на предишния семеен живот. В измъчената от разпадането на семейството душа на Герака обичта към внучетата му го изпълва с още по – силна болка от загрижеността за бъдещето им.
След смъртта на баба Марга от къщата на Гераците изчезна “добрият и строгият дух”, който държи всичко в ред и незнайно откъде “изплъзват, като змии, недоразумения, крамоли” и отравят “мекия демоничен климат”, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище. Баба Марга е душата и строгият ангел хранител в дома на Гераците. Нейният образ е колоритен, въздействащ и запомнящ се: “Баба Марга и вкъщи беше пълна господарка. Тя обичаше снахите и внучетата си, но се държеше строго с всички и когато кажеше нещо, искаше да бъде изпълнено. След смъртта и изчезват задружието, редът и топлотата на семейството на Гераците, дяволът се вмъкна в дома и прави съвместния живот невъзможен. С непосилна болка старият Герак изповядва чувствата си пред най – малкия си син Павел “Всеки зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята”, мъката си от тържеството на егоизма, дребнавостта и злобата над човешката топлина, разбирателство и сдружение: “Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото”.
Скъперничеството и ненаситността на Божан добиват гротескни измерения, той се превръща в посмешище на хората, откъсва се от тях: “Божан вървеше и сипваше жито в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял. Той пъдеше с викове калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито, сега по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше, и дълго не можеше да се успокои, като че бяха го нападнали разбойници”. Петър потъва в завист към брат си Божан, в угнетяващи мечти и пиянство, в неспособността си да се бори със земята: “Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Неговото сърце беше леко, птиче сърце. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани”. Павел, отчужден от родния си дом, от един свят, безвъзвратно отлитнал от него, равнодушен към Елка и сина си, окончателно напуска родното си място, неспособен вече да устои на разумния и безплътен градски живот. Сред тези образи с особена сила изпъква образът на Елка. Най – хубавото момиче от селото, от бедно семейство, тя омагьосва Павел с тихата си жизнерадостна красота. “Стройна и напета”, с “мъничко смугло лице”, с “големи жални очи”, които гледат “мило и благо”, Елка покорява всички с очарованието, което буди. “Весела и жива” , тя обича да пее и омагьосва всички със силата и чистотата на гласа си. Светлата и чиста душа не издържа на злостната атмосфера в семейството на Гераците. Обиждана и унижавана, Елка безропотно търпи всичко. Убийственото съжаление към нея у хората, задето Павел я е изоставил, разкъсва душата и. Отхвърлена от самия Павел, тя е готова да прости, омърсена и зачернена от него, тя прощава и това, и преди да умре, пред очите и изпъква образът на Павел, мил и далечен, какъвто е бил, преди да отиде в града. Личната трагедия на Елка се развива паралелно с разпадането на патриархалния дом на Гераците и така образът и се превръща в нравствен коректив на не хуманните и нечовешки нови социални процеси в селото.
Елин Пелин остава и в повестта “Гераците” верен на представите си, че социално онеправданите, тези, които са най – потискани от живота, са способни на дълбока и искрена човещина, на чисто благородство, хуманност, тихо достойнство и възвишеност на духа. Йовка, в противоположност на майка си Божаница, съчувства искрено на стрина си Елка и съпреживява дълбоко нейното нещастие. Чудно и трогващо е сливането на душите на болното, чувствително момиче и пренебрегваната и унижавана Елка: “Двете дълго мълчаха, потънали всяка в своите самотни нерадостни мисли. После се прегръщаха и плачеха. Плачеха тихо, с горещи сълзи, облекчаващи и сладки”. Трогваща е топлотата между Елка и дядо Матей Маргалака в страховитата буря, когато Елка иска да сложи край на живота си. Като “две странни видения на милосърдието и на страданието” ги вижда авторът в този епизод. Елка е трогната до дъното на душата си, че намира съчувствие, а дядо Матей – “душа, пораснала в покорност на съдбата – мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край, че тоя свят не ще все тъй да върви, а един ден ще се оправи” – като спасява Елка от “греха”, спасява изгубената си дъщеря, всяка невинна душа. Трагичната и тъжна смърт на Елка и на Йордан Герака, трагичната съдба на малкия Захаринчо са ясен знак за потъпканата от живота човещина. Тази идея има и символно внушение в отсичането на стария бор, свят символ на рода на Гераците, с чието рухване изчезва и искрицата надежда за възкресяване на предишния свят на мир, задружие и любов.
Повестта “Гераците” и цялото творчество на Елин Пелин са изпълнени с дълбок, реален и правдив психологизъм, съчетание на социална критика, нежен реализъм при обрисуването на душевните състояния на героите и естествената човешка романтика. В “Гераците” новите социални явления за селото си пробиват път през човешки съдби, погубват “слабите”, тези, които носят дълбоко в душите си топлотата и доброто, и така ги превръщат във въплъщение на неизкоренимата и ненакърнима красота и човещина в живота.
Браво!
отличен
Много добър анализ!