Обичам ли родината си, това е все едно да питам обичам ли семейството си? Обичам ли бащиния си дом, прегръдката на мама или лудия бой със сестра ми. Да, да, да. Обичам те родино моя, Българийо една. Обичам те, въпреки, че душата ме боли. Защото виждам болката по улицата, защото виждам как родителите ми стоят будни по цяла нощ, защото живота стана толкова труден. Толкова труден, че започна да ни разпилява както вятърът разпилява есенните листа. И ние вече губим силата си, своето единство. Моята сестра, тя е моя приятелка, въпреки, че се караме в трудни моменти, тя е моят отдушник и сигурен пристан, в който да се „скрия”. Тя реши да напусне България. И гнездото ни осиротя… После се върна, а с нея се върна и щастието в дома ми. Обичам родината си, защото тук е моето гнездо, моето семейство. Когато стана сутрин и видя усмивките им, знам, че каквото и да стане, колкото и да е труден животът – имам тях, моето семейство. Обичам те родино – защото никъде другаде прегръдката няма да е така топла, щастието така пълно, а обичта да извира от душата. Никъде другаде няма да намеря такива приятели – обичам ви. Никъде другаде небето няма да е така синьо, морето така величествено, а птичите песни така звънливи. Обичам те родино, защото тук е сърцето ми.