Аз-ът и културата

Аз концепцията -  образът, с който определяме себе си. Всичко от това, което възприемаме, мислим и чувстваме, минават върху  това как възприемаме себе си.

ВЪНШНИ ФАКТОРИ

Каква съм Аз – реален Аз образ.

Каква искам да бъда – идеален Аз образ.

Аз образът се състои от различни структури Аз структурите са елементи от Аз образа. Аз структурите насочват обработката  на самите нас и насочващия образ. По добре се помнят тези неща, които се позовават на себе си. Нашето възможно АЗ също влияе.

Самоуважение – традиционно се приема, че самоуважението зависи най-много от Аз концепцията. Хората с високо самоуважение се харесват такива каквито са. Самоуважението влияе върху настроението. То  влияе върху всички наши мисли, чувства, спомени. Според изследвания хората с по-високо самоуважение са по-щастливи.

Факторите, които влияят на самоуважението ни са

1. вродени
2. начина, по който са се грижели за нас
3. начина, по който ни приемат другите
4. начина, по който се идентифицираме
5. от постигнатите успехи

Средата влияе върху самоуважението ни, но и то влияе върху средата.Развитие на нашата Аз концепция.

- генетични фактори

- нашият социален опит

- социално сравняване-някои черти от характера ни издават у нас не само личната ни, но и социалната ни идентичност.

Следващият фактор, който влияе е опитът успех -неуспех. По принцип успехът влияе на самооценката ни и имаме стремеж да продължим. В тази връзка е важно човек реално да успява.

Съждението ни за другите за нас. Този синдром е особено важен при малцинствата. Околните са нашето огледално Аз. При някои култури в по – голяма степен е в норма, отколкото в други култури.

Влиянието на културата – индивидуалистична – собствените цели пред целите на другите. При колективистичните – при тях е на лице взаимно Аз. Човек с по колективистична култура има много образци. При тези култури оценката е свързана с това какво мислят другите за мен.

При индивидуалистичните култури оценката на другите не е от такова голямо значение за мен. Индивидуалистичните култури се определят от нещо лично, при колективистичните – взаимно зависими. От индивидуалистичните не се одобрява конформизмът, а от колективистичните не се одобрява егоизмът. Девизът на индивидуалистичните култури е бъди верен на себе си, а на колективистичните – всички сме взаимно свързани.

Самоопознание

Самоопознанието влияе и върху това как определяме поведението си. Дали преувеличаваме или умаловажаваме нещата в даден момент. Какво влияе върху настроението на хората – малка връзка между мисъл и действие – малко самоопознание. Преценките на хората за самите тях – не всичко е вярно.Грешките в разбирането ни за самите нас не винаги са верни.

Самоконтролът е чувството за самоефективността – за собствената компетентност и ефективност. Това е вярата в собствените възможности.То ни кара да се справяме добре в трудни ситуации.

1.първи вид – контролът не зависи от тях

2.втори вид – контролът зависи от тях

По – високо ефективните хора с вътрешна локалност на контрол.

Придобита безпомощност – когато хората се поставят в обстоятелство да не могат да оказват контрол върху нещата.

Предразположеност в полза на своето Аз – приемаме себе си благосклонно и се омаловажаваме.

Чувството за лъжлив консенсум или лъжлива уникалност. Лъжлив консенсум – смятаме, че нашето мнение е всеобщо. Лъжливата уникалност е противоположното на лъжливия консенсум. Лъжливата уникалност ни кара да мислим, че няма други като нас.

Когнитивни щеславие – склонни сме да оценяваме своите убеждения и решения. Ако имаме някакви достойнства преценяваме другите по себе си. Ако някой ни е симпатичен смятаме, че и той също ни смята за симпатични. Вярваме на онези, които ни представят в добра светлина. Хората обичат себе си и се стараят така да направят нещата, че да подчертаят своята уникалност.

Това е съдържанието на теоретичната част на проблема за Аз-ът и културата.

Сега ще представя моето интервю със специалист психолог и историята на едно момиче, което в опити да намери себе си стига да най – страшното -самоунищожението си.

За вярата в себе си и за това колко е важна тя за личността поговорих с психолог. И като професионалист ми разкри до какво води ниското самочувствие.

Всички болести са от неизразени чувства и емоции. Започна разговора с мен младата ми събеседничка. Ако още като бебе не получиш нужната доза обич това по един или друг начин рефлектира на самочувствието ни като големи. Много от моите пациенти са успели, хора интелигентни с добра външност. Имащи всички данни за добро самочувствие и самоуважение. Но въпреки това те липсват в тях. А оттам и ги нападат най-различни болести – депресии, самонаранявания. Те са нашите уроци, които каляват вярата ни”.

Според теб има ли смисъл самоубийството на едно младо момиче, възпитавано във всичко друго, но не и в обич към себе си има смисъл?

А имали смисъл от това да сме добри, любезни,  честни, да поставяме винаги другите на първо място. Без значение дали така подтискаме чувствата си?

За съжаление нещата със самочувствието се коренят според мен много по-далеч. Първопричина можем да открием от пет вековното робство. Българинът просто е свикнал да го мачкат, да служи за изтривалка, да скланя глава и да търпи. Най-лошото е, че така възпитаваме децата си. Без да осъзнаваме, че така формиралият се характер е всъщност една бомба със закъснител. Защото хората без самочувствие, винаги избиват своите комплекси. Дали  върху другите или върху тях самите, това е без значение винаги  има някои потърпевш.

Според теб как можем да намерим вярата в себе си?

Като спрем да се интересуваме от това какво хората мислят за нас.

Като започнем да живеем своя живот, т. е. да живеем според това което на нас ни харесва, а не да се съобразяваме постоянно с другите. И започнем да се харесваме такива каквито сме. Ако се приемаме и обичаме, чувството за неудовлетвореност от самите нас ще изчезне. А и самочувствието и вярата ни ще нараснат.

Тогава няма да сме вечно намръщени и сърдити на живота ни и на самите себе си.

Това звучи лесно на думи, но когато вече не виждаш смисъл.

Как се намира вярата като вече си затънал в пропастта и не виждаш смисъл да живееш?

Просто си спомняш за хората, които те обичат?

Та нали именно те те учат да не вярваш в себе си и ти втълпяват излишни комплекси, от които после цял живот не можеш да се отървеш.

Всички грешим. Нали затова сме хора. А и никои не е научен да бъде родител. Възпитаваме от позицията на собствените си непреработени травми, страхове и задръжки.

Това ли е всичко. Просто трябва да открием това, което ни прави щастливи и да го следваме. Да толкова е просто на практика нали?

Сега ще представя един действителен случай. Само че момичето пожела да остане анонимно. Този случай доказва на практика, че погрешното възпитание, учещо на скромност и послушание, съчетано с липса на самочувствие и обич  към себе си водят до саморазрушителен край.

Ще използвам друго име, лицето, чиято история ще разкажа пожела да остане анонимно, сега се радва на живота си, но винаги

си напомня за това през, което е преминала.

Когато провеждам своето интервю виждам пред себе си една самоуверена в себе си жена, жена обичаща себе си, намерила вярата.

Ето и нейната история.

Анджелика беше добро момиче, момиче, което не се съпротивляваше на нищо, момиче, което живееше друг живот, но не и своя собствен. Тя изпитваше болезнена нужда от одобрение, което така или иначе никога не успяваше да получи. Модните списания бяха страстта и, а желанието за добър външен вид надхвърляше всички разумни граници. Тя наистина повече от всичко копнееше за това проклето, одобрение, което постепенно я превръщаше в жива марионетка – без чувства, амбиции и желание за живот. Но въпреки добрите дрешки, изрядния грим и учтивия тон, тя все пак оставаше за всички -грозната лигла, която никой повече не можеше да понася и може би затова бяха решили да игнорират.Анджелика беше невидима, тя просто не съществуваше.

И за това може би, за да заличи някак си огромната болка, която изпитваше тя реши, че физическите рани, които си причинява ще приглушат някак си душевните и рани, които бяха много по – дълбоки, но с които тя така и не знаеше как да се справи. Анджелика обичаше да се реже, режеше тялото, защото душата отдавна беше нарязана на малки парченца, които толкова се бяха разбъркали, някои дори изгубили, че тя не можеше вече да подреди,  вече никога нямаше да узнае кои са стъпките, които трябва да направи, за да подреди отново и да намери душевен покой. Тя беше наранена, малка и самотна.Нейната душа вече отдавна беше мъртва. Тя не чувстваше, тя не тъжеше, тя не обичаше.

Обичта – чувството, което много хора благотворяха, мъчеха се да достигнат за нея беше чуждо, непонятно. Тя не вярваше нито в любовта, нито в обичта. За нея това беше най – висша форма на лицемерие. Чувствата не съществуват, а само нуждата от това да не сме сами  и страха от изоставяне. Това ни водеше и ни караше да изричаме неща, в които не вярваме само и само, за да получим своето. А това не ни ли отнема ценността, нашата личност, чувството за уникалност? Та как можеш да се извисиш до толкова, че да обичаш въпреки болката, въпреки чувството за безнадеждност и сълзите в очите?

Toва беше нейната същност, нещото което я поддържаше жива. Странното беше, че то единствено я караше да се чувства жива. Жива? Може би това не е точната дума за човек, който не изпитваше нужда да живее. Не знаех как да се смея не можех да се зарадвам на хубавите неща в живота. Странно нещо е да не чувстваш -споделя ми тя – сълзите се ронят, но болката е тъй далечна.

Какво ли би било, ако ме бяха приели такава каквато съм и не ми показваха непрекъснато недостатъците ми. Може би живота ми щеше да е различен и  скръбта нямаше да ме завладее. Тя ми се притече  единствена от всички – споделя моята събеседничка и в нея намерих спасението, което с всеки изминал ден ме погубваше бавно. Всички си затваряха очите пред нуждата да ми помогнат. Как само те не знаеха, че от репликата:”Вещица”. Болеше, но не би трябвало да чувствам болка, защото от истината не трябва да се обиждам.

Анджелика наведе глава в очите и се бяха настанили хиляди сълзи, които тя повече не смяташе да крие. Като малка и бяха казвали, че ще я набият за да знае поне, защо плаче. Казваха ми че силните личности не плачат. Но сега, сега  нямам нужда да спазвам някакви си измислени правила, които така или иначе ме държаха в красотата на самотата. Исках само обич нищо друго. Животът ми беше труден да, болеше много, но от житейски несгоди най -много порастнах, израстнах и сила добих, която ме научи да откривам винаги щастие. А и след голямата болка не идва смърт, а само щастие. След толкова възходи и падения аз най – после разбра, че не е нужно да се съобразявам с някой, за да достигна до тъй – желаното за мен тогава одобрение.
НЕ Е ВАЖНО ДА ТЕ ХАРЕСВА НЯКОЙ.ВАЖНО Е ТИ САМИЯ ДА ХАРЕСВАШ СЕБЕ СИ.

Но за да стигна до това прозрение ми беше нужна продължителна психотерапия.

Това е малко и накратко от живота й. Понеже сега тя е много по – силна реши да разкаже за бавното си “умиране”, защото много момичета се самоунищожават без да намерят подкрепа. Защото самонараняванията и опитите за самоубийство те превръщат в отшелник, изпълва те със страхове, а хората не обръщат внимание на болните момичета, защото за тях това е лиготия. Това още повече ме затвори в омъгьосания кръг. Накрая чувството за всемогъщество ме обсеби изцяло. Всемогъщество, което изцяло ме беше изолирало някъде, на сигурно където не болеше, където не чувствах, но и където бавно и сигурно се доближавах до смъртта.

Това е малко и накратко от това, което е преживяло това момиче.

След разговора ни я попитах – как накратко би обобщила липсата на самочувствие в миналото ти?

Отговори ми – аз никога не съм вярвала в себе си. Бях много самоуверена, никога не позволих да видят слабостта ми. И накрая тази сила за малко щеше да ме убие.

А родите ти не се ли опитваха да те спрат, да ти помогнат?

Имам страхотни родители. Но са  твърде властни и амбициозни.

Когато учех в гимназията не можех да си позволя лукса да имам петица.

Родителите ми не искаха слаба ученичка. Майка ми е спортистка, а баща ми няма висше образование. Аз трябваше да компенсирам и да изпълня всички техни мечти и желания.

Не зачитах себе си, не вярвах в правото ми на щастие. Не можех да се противопоставям на авторитетни личности.

Предпочитах да подтискам своите желания, за което после се мразех толкова много. Може би затова и започнах да се режа.

Само така се чувствах спокойна и силна.

И опити за самоубийство съм правила. То когато стигнеш дъното вече нищо друго няма смисъл.

Сега всичко е зад гърба ми. Дъщеря ми е смисълът на моя живот.Тя ми дава сили да живея. Смяташ ли да споделиш някога с нея, когато порасне през какво си преминала.

Разбира се. Много ме е страх искам да я възпитам във вяра в себе си, да се обича и да приема себе си такава, каквато е. Но пък от друга страна не искам да я направя нарцис.

Възпитанието е нещо много сложно и много трудно.

Какво би казала на хората, без самочувствие? Какво послание би им изпратила като човек, който е разбрал колко е важно да цениш и уважаваш себе си?

Нито едно същество не може да живее само. Ето защо сме готови на всичко за някой до нас. Трябва обаче да внимаваме в своите усилия да сме харесвани и обичани да не загубим самите себе си. А загубим ли себе си губим това за което сме дошли на този свят. Според мен мисията на хората на земята е да даряват обич. Ако не обичаш самия себе си няма как да обичаш и другите.

Реших да представя разговор с психолог и човек намерил вярата в себе си. След професионалния поглед за значението на самочувствието избрах да интервюирам и момиче изпитало на практика саморазрушителния ефект от липсата на самочувствие.Историята и ме трогна много. Винаги си казваме не е хубаво да сме егоисти, търпим обиди понякога и физическо насилие в името на това да сме харесвани и обичани, да получаваме внимание и одобрение. Без да осъзнаваме едно, че ние сме единственият човек, с който сме неразделни докато умрем. Лоши или грозни, красиви или добри ние сме такива каквито сме. От нас зависи как ще изживеем живота си. Позволяващи не само на другите, но и на самите себе си да се саморазрушим. Позволяващи на другите да ни тормозят, защото мислим,че това заслужаваме без дори да ни хрумне, че можеш да се защитим. Непозволяващи на другите да ни тормозят, но затова пък самоизмъчващи се, защото това може би заслужава ме. Ето това са накратко според мен пътищата породени от ниското самочувствие.

А да защитиш смело и отговорно себе си без да нараняваш не е толкова трудно стига само да повярваш, че заслужаваш.

Човек прекарва живота си в желанието си да бъде друг. (Хосе Ортега и Гасет)

Като заключение искам да кажа нещо относно цитата. А то е, че наистина няма човек, който да е напълно удовлетворен от самия себе си. Но когато намерим вярата в себе си, обичаме се и се приемаме  такива каквито сме, желанието ни да бъдем други намалява.