Творчеството на Иван Вазов е плод на огромно и нестихващо вдъхновение. Ранното му творчество е пропито от идеята за свободата. Свободата като състояние на духа. Творчеството на Вазов предчувства пробуждане и възпява този празник. Пасивната съпротива, недоволството, отделните опити за бунт, стихийните въстания – това са все знаци на всенародната битка за избавление. Няма страдание, което един ден да не прерасне в зов за борба. Няма недоволство, което един ден да не набъбне в целенасочено движение. Но не само страданието и недоволството са предчувствията за назряващите събития; не само те са изразите за чувството за свобода. Националното достойнство не понася поробител, не понася друг да се разполага върху бащината земя, друг да определя съдбините на съотечествениците. Иван Вазов е олицетворение на българския национален дух, на българската национална литература.
Гениалният поет обогати поезията ни, разкри нейните неизчерпаеми способности и чрез романа си “Под игото” ни показва един пробудил се от тъмното петвековно робство народ за път осеян с трудности, път на жестоки борби към постигането на заветната цел освобождението на дом, народ, родна земя.
В края на Възраждането българската литература трябва да изпълни някои много важни задачи за изграждане на българската нация – да установи и канонизира символните образи на националното пространство, история и герои, да утвърди националния език, да създаде устойчиво културно пространство, да пропагандира идеите за национално освобождение и самоопределение.
Духовният водач на нацията е роля, която самото време изисква. От всички тези много важни задачи за изграждане на българската нация се показва, че ролята на народния поет е била важна за съществуването и функционирането на литературата. Народният поет е задавал ценностната система, неговите творби говорят с “гласа народни”, негова е привилегията да определя кое е добро и кое е зло в полето на българската култура.
След “бездънната провала” на робството, след ярките светлини на Възраждането и кървавите пожари на националноосвободителната борба, България имаше нужда да види себе си в своя нов исторически ръст. След ярките дела на будителите и героите българският народ имаше нужда от един всеобхватен и всеотдаен художник, който да направи духовна равносметка на изминатият път. И този художник се яви. Излезе из ония скрити в пазвите на Балкана долини, които са самото сърце на България.
Той го рисува така, както се пречупва в живота на обикновените мирни хора в един кът от подбалканската долина. И въпреки това романът звучи със силата на общонационалния патос, защото авторът е доловил и нарисувал основния исторически момент на епохата – революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник, “въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на Средногорските височини – сюблимни височини – с черешови топове…”.
В романа “Под игото” на великия наш писател Иван Вазов, ясно се очертава основната тема за “Домът и пътят”. Домът като нужен за всеки един от героите – спасение на изтерзаните им души, утеха за изгубилите надежда български синове, закрила на обезверените сърца. Домът като крепост е много важен елемент във Вазовото творчество. Благодарение на него българският народ се е съхранил пред вековете, запазил е непокътнат семейните традиции, вярата и копнежът за една свободна България. Но е време да отворим портите на крепостта, в която се е съхранявал несломимият български дух, време е не само да мечтаем за свободната родина, време е да се борим за нейната свобода и да покажем, че сме готови да дадем живота си, време е да се борим за нейната свобода и да покажем, че сме готови да дадем живота си, време е да откажем да живеем под иго. Влетяла като свеж пролетен полъх, идеята за революционната борба завладява изцяло българите под иго. Само въоръжената борба ще помогне на тези смели български синове да достигнат до заветната цел – Освобождението. Но пътят към България е дълъг и изпълнен с много трудности, но Вазов е изпълнил най – важната си задача, не само показва “пътя”, но и помага за изграждането на въоръжената борба в съзнанието на героите си. И така пред Вазовите читатели се изправят едни до вчера потиснати в страдание хора, днес герои готови да пролеят кръвта си за свещената земя – България.
Домът векове е бил крепост. В него нахлуват новите идеи и започва един психологически прелом от вековна инерция и страх към утвърждаване на ценности, които са отвъд прага на дома.
Добива се национално самочувствие, издига се свободата като свръх ценност, националната история съзрява и е готова с революционен бунт да заяви правата си.
Романът, посветен на един от най – напрегнатите моменти в българската история, започва с подчертано мирна и тиха картина: “Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав по халат, вечеряше с челядта си на двора…”. Това спокойно и епично начало се запечатва в съзнанието тъкмо със своята простота и непринуденост.
Домът на бай Маркови е нужен на автора не сам по себе си, не заради своята неповторима семейна история, а тъкмо, заради онова повторимо, характерно за епохата, което въплъщава този дом, събрал най – хубавите черти на българското патриархално семейство – със строгата чистота на неговия традиционен морал и интимна задушевност на основаните върху взаимно доверие и уважение отношения.
Векове наред поробеният българин бе живял истински само зад стените на своя дом и сред неговите всяка пролет варосвани стаи с непрестанно трупани черги и китеници, събрали в слънчевите му багри целия копнеж по мирна красота и жизненост, бе създал оня култ към дом и семейство, който за дълго оставя характерна черта на националната душевност. И Вазов просто не можеше да започне своя роман за предосвобожденска България, без да тръгне оттам, от тая светая светих на българина, единствено опазена от насилието на поробителя. Но въпреки огромните зидове, които ограждат уютното дворче от околния свят, още тук в този малък оазис на запазената патриархална идилия, ни лъхва свежия вятър на новото, което непобедимо навлиза в живота на българския народ. Постепенно и неусетно прехвърля през високите зидове нишките, които ще свържат живота на героите му с околната действителност – мрачна действителност на едно петвековно робство.
Главата “Радини вълнения” по нов начин преплита създадените сюжетни нишки, извеждайки главния герой. С характерното си умение да изобразява раздвижено и пластично масови сцени, тук Вазов рисува една от най – хубавите традиции на българското училище, възрожденския култ към просветата – тържествено закриване на учебната година в присъствието на градската общественост. Това е един от малкото обществени празници в монотонния живот на Бяла черква единственото тържество на българщината в безправието на робската действителност. Под обкичените с цветя портрети на славянските просветители Кирил и Методий, простодушните занаятчии и бакали непринудено се проникват от чувството, че са поданици на не загиваща българска “държава на духа” и сърцата им се изпълват с възвисяващия ги просветителско – патриотичен патос на епохата. Вълнението на малките ученички и тяхната учителка, за които това е един отговорен публичен изпит, както и родителското умение на публиката създават атмосферата на една повишена чувствителност, в която всичко се възприема с особена острота. И трябва да признаем, че авторът сполучливо избира именно този момент, за да представи за първи път героя си пред съда на белочерковската общественост. Истинско предизвикателство към ориенталската изостаналост на поробителите е това трогателно училище, за девойчетата от Бяла черква, и тази израсла в градчето млада учителка, която с такава нова за еснафските нрави свобода не ще крие своята любов с Бойчо Огнянов и която ще ушие бунтовното знаме на революционния комитет. Явно, е че в лицето на Рада Госпожина художникът е уловил нещо много характерно за времето – тези първи предвеснички на женската еманципация, все още не разкъсали връзката си с патриархалната нравственост, очарователно женствени в своята свенлива смелост и скромно достойнство.
В главата “Новата молитва на Марко” героят изрича прочутите думи: “Лудите, лудите – те са живи!…”. Героят е избрал, а романът се опитва да ни внуши, че светът се променя тогава, когато съумеем да се променим самите ние, когато организираме “въстание” в собствените си души. Свободата става възможна тогава, когато разберем, че робството не е нито вечно, нито е единствения начин на живот. Старата мисловна схема точно това се е опитала да внуши на Марко – че нищо не могат да направят крехките усилия на хората пред гигантската сграда на вековната империя. Яхналият турчина Безпортев обаче му показва друг тип, унизен образ на същата тази империя, посочва му и друг тип поведение на довчерашния “рай”. И чорбаджи Марко започва полека – лека да вярва, тоест да осъзнава значението на “лудостта”. Лудостта, която толкова често ни говори не само за болното у нас, но и за неосъзнатите възможности пред нас.
Молитвата на Марко е за онази България, която се е родила в лудостта на мечтанията и ще възкръсне от пепелищата на въстанието. В главите – “Викентий” и “Зелената кесия” – подемат и издигат в още по – романтично възвишен план молитва за нравствения кодекс на революционната епоха. Става дума за известните, намерили място в историята на българското националноосвободително движение. В “Под игото” тази ситуация е романтически извисена и психологически усложнена, за да изпъкне не приключенската, а етичната страна на проблема. Нужните на революционерския комитет 200 лири тук трябва да открадне не кой да е , а тъкмо дяконът Викентий. И то не от кого да е, а тъкмо от своя благодетел и покровител – достойния стар отец Йеротей. Цялото същество на младия дякон се съпротивлява против това коварство спрямо неговия духовен баща, но все пак революционния дълг надделява и той тръгва към килията му, за да го ограби. И там между него и заварилия го отец Йеротей се разиграва възвишено романтична сцена в която благородния старец прощава на Викентий и доброволно дава исканите пари.
“Под игото” не е роман за историята, за една маса екзалтация, която самият роман ще определи като “пиянство” и безумство. В главата “Пиянството на един народ” Вазов разкрива за това как един народ може да се събуди “пиян” от възторг и надежди и да се опита да възкръсне за исторически живот. Тъкмо това поетическо “безумство”, в което се крие всъщност висшата мъдрост на историята, Вазов сполучливо нарече “пиянство на един народ”. Всенародното въодушевление залива всичко наоколо, понася се общо течение и бай Марко – с много честност и преданост, но все още с недоверчиво свито сърце, че въпреки въодушевените си приготовления Бяла черква все пак не въстава. Със свойствената си самоотверженост чорбаджи Марко не само без колебание, но и със своеобразна гордост отсича черешата си, за да направят от нея знаменитото черешово топче. Неговата предвидлива мисъл му подсказва, че при всяко положение Бяла черква трябва да бъде готова – но преди всичко за отбрана от възможни нападения на башибозуците.
В главата “Пробуждане” пред читателите се открива възможността да разберат за трагичното пробуждане, при което най – страшното не са пожарите, които изпепеляват цветущите селища на Средногорието, а катастрофалното спадане на народния дух. Потресаваща е картината на обхванатата от пламъци Клисура с потока от обезумели от страх и от ужас бежанци. Но още по – подтискаща е унилата тишина на Бяла черква, спасена с цената на унижения и предателства. Тъжно е, че Викентий и Кандов загиват, че няма да могат да се спасят и Огнянов, Соколов, Рада. Но още по – обидно тъжно е, че общият облик на обществото, който от скоро се е определял от патриотите и героите сега се оцветява от страхливците и предателите. Тъкмо сега, в тия дни на ужас и смърт, сред кръвта на избитите и дима на изгорелите села, се разкрива докрай и природата на отделните герои, и същността на различните обществени слоеве.
И не случайно тъкмо на фона на въстанието и катастрофата се изправя в целия си ръст добродушния гигант Иван Боримечката. И никои по убедително от него, носителят на безсмъртното народно начала, не можеше да каже нужните думи на бодрост и надежда: “Та ако Клисура загине, няма да загине България, я!”
Въстанието като “кърваво писмо”, което трябва да бъде прочетено от умеещите да четат “просветени” народи. Това всъщност е големият дебат при всички бунтове и революции – дебатът на цената на кръвта, за смисъла на дадените жертви. Романът на Вазов ни казва, че колкото и висока да е цената на кръвта, понякога си струва тя да бъде платена – като се пролее! С това непосилно плащане се е наел българският народ в страшните дни на кървавата пролет. Той е отказал да живее под иго и така е “помогнал” на писателя Иван Вазов след около четвърт век да създаде своя забележителен роман “Под игото”.