Защо се раждам и защо умирам,
защо земята се върти,
защо, когато любовта царува,
смъртта внезапно ще ни раздели.
Защо създаваме ний малко чудо
и с наши думи го наричаме дете,
наричаме го щастие голямо
и сред нежност или сред жестокост то расте.
ала ний не осъзнаваме,
каква вреда голяма му създаваме
като го мислим ний за наше
и от обич така го задушаваме
или с жестокост, или грубост,
доказваме неврозната си лудост.
И без да осъзнаваме, че не сме прави,
го възпитаваме с неосъзнавани вреди,
които то по – късно ще научи,
че родител да си трудно е, уви.
Но аз голяма съм и вече зная,
зная колко много боли и колко аз не зная,
но аз открих безценността голяма,
че от прошката по – благо няма.
Но ако аз съм вече толкова голяма
и мъдри уроци вече съм получила сама,
то как в лицето на презадоволения
и искаш обич малчуган,
да кажеш, че обичан той е
но уви безмълвно и погрешно.
Засипван с материални блага за лека нощ
или че под тежките юмруци
се крие също обич, но е толкова дълбоко скрита,
в лабиринта на човешката душа
затрупана с правила и наказания,
че тя избива и достига, но криворазбрано.
Поглеждам в детските очи
и те са тъжни,
препълнени с горещи молещи сълзи,
не сдържащи болката голяма.
Надниквам в стаята
какво да видя, тя блести
отрупана с безброй играчки.
Аз искам не играчки – залъгалки
или най – новата кола
аз искам просто обич, нищо друго
едно – едничко доказателство безмълвно,
но идващо от твоята душа.
Поглеждам в другия прозорец,
там тъмно и зловещо е, уви.
сивотата тъй силно изразява
болката в детската душа.
Наврян, в ъгъла натикан,
неможещ да избяга и от болката дори,
едно дете пребито, страдащо трепери
без дори да осъзнава, че обичано е,
но погрешно.
Сега ще плаче, но ще мине
нали отрупано е с хиляди блага,
а другото пък сега не осъзнава,
че само с бой се става мъж.
Пораснали са двамата хлапаци,
стават силни, борбени и смели,
но капризната госпожица и пребитото момче остават
тях никой не ще ги заличи.
Въпреки тежкото детство,
въпреки горещите сълзи,
възпитанието бива пак едно и също,
чрез бой и материалност, но без обич,
без прегръдка и целувка
без детски смях или милувка.
Такава е съдбата,
на много малки български деца,
а после се преструваме
и тайничко за щастието им ний бленуваме.
Те с агресията си ни отмъщават,
а ний не искаме да разберем,
че когато щастие даряваме на нашето дете,
го учим не на слабост,
а даряваме тъй нужната му радост.
Радостта да знае, че обичано е то дори,
да бъде лошо, лигаво или пък мързеливо,
защото щастие едно е то
и няма друго по – добро.
Автор: Вилиана Божинова