България е една от най – бедните държави в света. И все повече и повече затъваме. Незнам накъде отиваме? Незнам. Положението става много сложно. Работа няма изобщо. Търсим спасение в чужбина, но и там сме малко или много нежелани. Угрижени и ужасени, всяка сутрин избираме да продължим своя път в България, въпреки, че тя не се грижи много много за нас. Тук всеки се спасява единично. Тук мечтите са утопия, а желанията – не добре обмислена глезотия. Образованието пък се оказва само за имидж, защото после реализацията е невъзможна. В момента да имаш в България дете е някакъв лукс. Всеки, който има дете вкъщи знае колко малки са семейните добавки за дете и колко лишения са нужни, за да се облече и нахрани това дете. Безработицата толкова ни смачка, че дойде време, в което не можем да помагаме на родителите си, които изнемогват с мизерни пенсии. Да имаш нормален стандарт на живот в България е някакъв далечен мираж. Но всички си мълчим, сякаш ако се опитаме да възроптаем срещу тази несправедливост, мизерния живот, който водим ще стане още по – мизерен. А има ли накъде повече? Някой може би ще си помисли, че винаги може и по - зле. А не може ли и по – добре? Само, че никой не го е грижа. Държим си на топло управниците, те си прибират парите, а България нека изчезва, че на кой му пука? Нека я окрадем колкото можем повече, а другите да му мислят. Каквото сам си го направиш, никой не може да ти го направи. Да, именно! Ние сами избрахме да се подчиняваме, очевидно, не сме си избрали сами да мизерстваме, но и не правим нищо, за да променим положението си. И незнам защо? Защото ни е страх, защото не можем, защото нямаме повече сили или защото просто всичко вече ни е безразлично. А ти защо мълчиш?
Вилиана Божинова
Много ми харесва илюстрацията към статията!